Ст.м.с. Добринка Михайлова: "Най-голямата ми награда е, когато успея да усмихна болно дете!"

Добринка Михайлова, старшата сестра на Педиатрично отделение:
Най-голямата ми награда е, когато успея да усмихна болно дете!

- Доста различно е да си медицинска сестра в детско отделение, защото децата са особена материя и изискват специално отношение и грижи. Какво Ви насочи към педиатрията?
- Стана съвсем случайно. Когато завършвах и през ум не ми минаваше да работя в педиатрично отделение. Преди 30 години обаче работните места за медицински сестри бяха ограничени. Мястото, което се оказа свободно, беше именно в педиатрията на тогавашната окръжна болница. Казах си, ще поработя малко, и ще си намеря друго направление. Все още не бях омъжена, нямах деца и не мислех в тази посока. По-късно се омъжих, имах дете и разбрах колко отговорно е отношението към децата. Но тогава не бях зряла майка и може би не осъзнавах достатъчно в каква свещена територия получавам шанс да да работя и да се развивам професионално. Много бързо обаче осъзнах, колко е важно да стигнеш до детето със сърцето си, за да можеш да му помогнеш, когато има здравословен проблем. И така неусетно минаха 34 години...
- Ваш близък ли Ви насочи към медицинската професия?
- Нямам роднини, които да работят в сферата на здравеопазването. Като ученичка не бях ориентирана накъде искам да тръгна, признавам. В училище обичах биологията и химията и затова кандидатствах медицина. Все пак, мой преподавател беше легендарният учител Георги Байданов, мир на духа му. Не ми достигна бала да уча за лекар, но без да се колебая прехвърлих оценката си по специалността медицинска сестра. Дори не помислих повече да кандидатствам за лекар. Най-вероятно професията ми е харесала и ето - остана ми за цял живот.
- Болните деца не обичат много медицинските сестри, защото обикновено те им поставят инжекциите. Как спечелихте доверието им?
- И когато бях съвсем млада, и сега има само един начин - превръщаш се в едно голямо дете, влизаш в роля и започваш да играеш театър. Опитваш се да те възприемат по-скоро като техен приятел, даже като другарче за игра. Тези ежедневни „театрални постановки" може би ми помогнаха в някаква степен да запазя детето в себе си. Колкото и да е напрегнат деня, винаги намирам време да бъда поне за малко дете. Когато успея да усмихна поне едно болно и разплакано дете, е най-голямата ми награда за деня.

- Оказа ли се, че имате „лека ръка"?
- След много години опит, да. Нищо не става отведнъж, без работа и без желание да се усъвършенстваш. Наистина е много трудно да се работи с деца, но в повечето случаи се оказва по-трудно да се работи с родителите им. Често неразбирането на здравословния проблем на детето им предизвиква неоснователни претенции и дори реакции, които понякога са на границата на търпимостта. Но винаги се стремим да запазим добрия тон и да обясняваме защо правим едно нещо или не правим друго.
- Имате десетки професионални квалификации, специализации, обучения. Защо е важно да учиш толкова много в една професия, в която акцентът сякаш е повече върху грижата за пациента?
- Всяко нещо, което се е налагало да правя в ежедневната си работа, ме е карало да повишавам знанията и квалификацията си. Особено, когато става дума за лечение на деца. Медицината се развива, грижите за пациентите също. Няма как да бъдеш добър професионалист, ако си стоиш на едно място със знанията и уменията, които си придобил на студентската скамейка. Много ценен е опитът, който съм придобила от специалисти по здравни грижи, които са били по-опитни и по-добри от мене. Трябва да си в крак с новата техника, а Болница „Тракия" непрекъснато обновява своята апаратура с най-новите достижения в медицината. Затова следват обучения след обучения.
- Как се промени медицината за тези 30 години, в които практикувате професията на педиатрична медицинска сестра?
- Днес медицината има много по-големи възможности да лекува и то щадящо пациентите, особено децата. В Болница „Тракия" работя с възможно най-добрите консумативи и апаратура. Аз помня барабаните, в които зареждахме едни и същи игли и спринцовки за стерилизация. Сега еднократните спринцовки, тънките игли за децата, модерните абокати, предпазните средства, прецизните ехографски апарати, създават не само удобства за лекаря и медицинската сестра, но преди всичко щадят пациентите. Но, колкото и техниката и консумативите да са важни, колегите, с които работя си остават най-важни. Имам щастието да работя с 8 прекрасни медицински сестри. С повечето от тях се познавам от почти 30 години. Заедно сме започнали работа, заедно сме имали деца, заедно сме ги отглеждали, заедно сме работили. Животът ни е минал заедно. Знам, че винаги мога да разчитам на тях и те на мене.
- С началника на Педиатрично отделение, д-р Веселина Димова, също ви свързват дълги години съвместна работа и може би приятелство?
- Много пъти са ме питали как е възможно две жени да работят заедно 30 години и нито веднъж да не са се скарали? Отговор не е нужен, но този факт е показателен. Да, ние сме имали различия, но винаги сме стигали до консенсус. Д-р Димова ми е помагала не само в професионален, но и в личен план. Благодаря ѝ затова.

- Как е организирана работата в най-шумното и непослушно отделение в Болница „Тракия" - Педиатрично отделение?
- Д-р Димова има толкова богат опит като началник на детско отделение, че никога не е имало проблем с организацията на работата. Тя има ясна мисъл какво трябва да се направи в една или друга ситуация. Още преди откриването на отделението през 2014 г. - организацията, подбора на кадрите, дори обзавеждането, всичко мина пред нейните виждания и резултатът е отличен.
- Как протича един Ваш ден като старша сестра на отделението?
- Всеки ден е различен, защото ни изправя пред различни казуси. Сутрин вземам изследванията на децата, преглеждаме резултатите. След визитация, ако е нужно, правим заявка към болничната аптека. Отмятам различни организационни задачи. Работя наравно с колежките си - никога не съм смятала, че като съм старша сестра съм от по-различна „каста". Напротив, обичам работата с децата. Тя ми доставя удоволствие и не пропускам възможност да бъда близо до тях и до решаването на здравословните им проблеми. Децата все още не разбират много неща, понякога са стресирани, че трябва да бъдат извън дома си, да бъдат отделени от родителите си. За да спестим този стрес, са нужни много усилия и много любов от страна на медицинския персонал. Понякога родителите създават по-големи проблеми от децата. Имахме случай, когато майката настояваше да присъства, докато вземаме кръв на детето ѝ, но в един момент ѝ прилоша. Чудихме се кого по-напред да успокояваме и да свестяваме. Затова родителите трябва да пазят известна дистанция, когато провеждаме лечението на децата им.
- Днес медицинските сестри протестират и настояват за по-добро заплащане и за по-добро отношение в системата на здравеопазването. Какво според Вас трябва да се промени в нея?
- Трябва да има повече медицински сестри и те да остават тук в България. Не може 70-годишни пенсионерки да упражняват тази професия, не може медицински сестри да работят на 2 или 3 места, за да си осигурят достатъчно пари за съществуване и пациентите да очакват, че резултатите от работата им ще бъде на високо ниво. Те самите не се чувстват пълноценни. Затова несъмнено трябва да има реформа и сериозни промени в отношението на държавата към средния медицински персонал. Надявам се също да имам по-малка заетост, да разполагам с повече време за семейството си, да имам повече време за отдих и за хубава книга.